Не са много народите по света, които назад във вековете са вдигали оръжие преди всичко заради своята земя; които са посветили най-възторжените произведения от своя фолклор на своята земя; които възпяват в държавния си химн не друго, а своята земя. Българският народ е един от тези малко на брой народи и това не е случайно. Не е случайно и определянето на земята в чл. 21, ал. 1 от българската Конституция като „основно национално богатство, което се ползва от особената закрила на държавата и обществото“. Въпреки, че практически ние вече нямаме армия, като рудимент в Конституцията продължава да стои и чл. 59, според чиято първа алинея „защитата на Отечеството (разбирай – на нашата земя) е дълг и чест за всеки български гражданин“, респективно – „измяната и предателството към Отечеството са най-тежки престъпления и се наказват с цялата строгост на закона“.

Проблемите със земя съпътстват нашия народ от самото възстановяване на българската държавност през 1878 г. Още преди да е затихнала радостта от Освобождението, българското землище е разпокъсано с решенията на Берлинския конгрес и голяма част от нашите сънародници остават извън пределите на България. Намесата на Великите сили в Европейския Югоизток предизвиква серия от братоубийствени войни, спечелили на Балканите прозвището „буре с барут“. По време на Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и двете Световни войни, и по време на Македоно-Одринската епопея, българите десетилетия наред преследват неуспешно своя идеал за национално обединение (отразен като девиз и в нашия държавен герб), като нерядко са предавани в своята борба дори от властите в София.

С либерализирането на българския пазар за недвижима собственост от началото на 90-те и в условията на нечувано беззаконие и произвол, малък брой инвеститори започнаха да изкупуват масово и без това пустеещите парцели, на безценица, като допринесоха – вече по пазарните правила на новото време – за обезземляването на все по-широки слоеве от народа ни. Във връзка с този процес трябва да споменем т.нар. „заграбване на земя“ (Land Grabbing), което по наблюдения на Световната банка довежда в световен мащаб (главно в бедните държави от Латинска Америка, Африка и Азия, но вече и в Европа) до съсредоточаване на все повече земеделската земя в ръцете на все по-малък брой крупни земевладелци – често с чуждестранен произход и обвързани с транснационални спекулативни интереси. По този начин вече над 50% от земеделската земя в Европа е собственост на едва 3% от действащите на Стария континент аграрни компании. Само в Германия към 1960 г. малките фермерски стопанства са надхвърляли 1’250’000, докато през 2010 г. са сведени по пътя на окрупняването от страна на големите аграрни компании до 300’000. Колкото по-голяма част от земеделската земя не е в ръцете на хората, които реално я обработват, толкова по-големи части от населението биват обричани на наемно-работническо съществуване. Нещо повече – концентрирането на обработваемата земя в ръцете на транснационални компании, които извличат на база притежаваната собственост все по-значителни публични средства под формата на селскостопански субсидии (в условията например на все по-изразително свиване на социалните разходи), превръща крупните поземлени собственици в независими от интересите на местното население центрове на финанси и лобиране. Това по наблюдения на Световната банка започва да застрашава т.нар. „хранителен суверенитет“ на държавите (възможността им да изхранват своето население сами от собствената си земя). Последното от своя страна заплашва националната сигурност на засегнатите държави и е предпоставка за бъдещи размирици.

Коментари във Facebook

коментара